Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.10.2017 21:40 - Здравейте, пускам кратък откъс от книга, на която попаднах случайно. Моля, кажете си мнението.
Автор: iliaprodanov Категория: Изкуство   
Прочетен: 724 Коментари: 2 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Глава 1:Тежка нощ

                Каретата се носеше леко по пътя. Вечерта напредваше и слънцето се скриваше зад планините, обградили обширните поля. Беше почти лято и вътре ставаше трудно за пребиваване. На седалката седеше Арон- момче на седемнадесет години, с бяла коса, кафяви очи и разсеян поглед. Носеше лека броня, съставена от кожа и на места желязо. На кръста си отдясно имаше меч. До него се намираше малка чанта, която съдържаше най-важното за оцеляването му. Mомчето въздъхна. Беше пътувал цял ден, без да спира за почивки. Откакто беше изгубил семейството си, често го правеше. Колкото и да искаше, не можеше да си намери място никъде, затова продължаваше напред, обнадежден, че някой ден ще открие това, което търси. Въпреки всички страдания, оптимизмът му го държеше на крака и вечно в движение.

                Пред него се разкри гледка към високи каменни стени. Те предпазваха най-големия търговски център, впоследствие превърнал се в град- Дръстър. Селището беше част от друга стена, която заграждаше целия хоризонт. Изглеждаше, все едно е точка от окръжност. На входа на портата група пазачи провери каретата и един поздрави момчето:

                -Добре дошли в Дръстър! Ако не сте наясно с правилата на града, винаги можете да попитате някой като нас. С радост ще ви обясним всичко, което трябва да знаете.

                -Благодаря, но няма нужда. Няма да оставам тук за дълго.

                След като измина едва десетина метра, конете изцвилиха и каретата спря.

                -Стигнахме Дръстър!-обади се кочияшът.

                -Тук ли ще ме оставите? Няма ли поне до центъра да ме закарате? Вижте колко е тъмно!

                -Уговорката беше да стигнем до града. Ето стигнахме-в гласа му се прокрадна раздразнение.

                -Добре, добре - Арон слезе и нарами чантата си.- Всичко хубаво.

                -Айде чао- превозното средство изчезна също толкова бързо, колкото беше пристигнало. Типичен кочияш. Добре, че не поиска бакшиш. Тези хора бяха винаги недоволни. С такива хора дори кратко пътуване около града можеше да се усети като вечност. Арон ходеше в средата на улицата и се оглеждаше за евентуални неприятели. За негово щастие такива нямаше, не и тази вечер. След като разпита няколко любезни стари дами по пътя, се насочи към най-близкото място, където можеше да почине, а именно страноприемница на няколко улици разстояние.

                Вътре беше топло и пълно с хора. Сервитьорки минаваха между масите, носейки халби с бира за мъжете, които бяха заели почти всички места и разговаряха оживено на всякакви теми. Момчето отиде до бара и помоли за стая, като не обърна внимание на грубия мъж пред себе си. Поръча си храна от възрастна жена, която споделяше същото настроение като мъжа от преди малко. Дървените стълби изскърцаха под краката на воина. На втория етаж имаше четири стаи. До вратата на всяка една имаше горяща факла. Неговата стая беше последната. Вътре беше хладно, но не твърде много, за да се отрази на пренощуването. Беше тясно- имаше стол, маса, легло и сандък за вещите му. Пред леглото се намираше отворен прозорец, гледащ към луната, която бавно се издигаше. Момчето сложи чинията с храната на масата, която беше преместена под прозореца. Чак сега си даде сметка колко много беше платил за храната, но бързо прогони тази мисъл. Коленичи и погледна навън.

                -Тази храна е за всички, които умряха на този ден преди осем години- Остана със сведена глава известно време. Сълзите му напираха, но ги прогони. Всеки път, като се сетеше за семейството си, се връщаха спомените от щастливото му детство, когато имаше родители, близки и дом. На тази дата всичко се беше променило. Животът му се беше сринал. Нямаше смисъл да се съжалява, затова реши да не мисли повече за това. Предстоеше нов ден и нова възможност да му се случи нещо лошо, което напоследък се случваше често.

                Арон легна и постави глава на ръцете си. Известно време лежа, след това заспа.

                В съня си видя жена на средна възраст да ходи по улиците на познат град. Пътят беше павиран, имаше хора навсякъде. Беше рано сутрин. Почука на вратата на една от къщите, която беше отворена от малко момиченце с дълга кафява коса, стигаща малко под раменете.

                -Здравей, мамо!

                -Здрасти, мила. Къде е батко ти?

                -Говориш за господин велик магьосник? В двора е, тренира.

                Жената излезе през другия край на къщата и завари момче на около 9 години да хвърля огнени топки и светкавици към каменна стена. Имаше къса кафява коса и кожени дрехи.

                -Господин велик магьосник, трябваш ми!

                -Здравей, мамо- детето спря заниманието си и направи магия, която премахна стената.- Къде е татко?

                -Още не се е върнал. И аз го чакам.

                -Крайно време е! Минаха два дена, откакто трябваше да е при нас.

                -Има си работа. Виж, нямаме храна за вечеря. Имаш позволението ми да отидеш на лов. Тъкмо ще зарадваш баща си, ако дойде - лицето на момчето грейна.

                -Благодаря! Може ли да повикам Стенли?

                -Само ако искаш.

                -Супер, тръгваме веднага щом сме готови.

                -Имате време до довечера. Ако не намериш нищо, върни се. Ще намерим храна, не сме бедни. Обещай ми.

                -Обещавам, че ще се върна до довечера, независимо дали нося улов.

                Двамата се прегърнаха и момчето влезе в къщата, за да се подготви. Качи се по стълбите и влезе в първата врата вляво. Нарами колчана си и изпробва предварително лъка. Огледа се през прозореца. Приятелят му не беше навън. Зареди стрела и стреля по отсрещния прозорец, като се целеше малко под горната част на рамката му. Главата на момчето се появи малко след това и направи знак на Арон да почака малко. По-късно двамата се срещнаха в двора на Стенли, приготвили лъкове и стрели. Поздравиха се и поеха към гората, която беше наблизо. Прескочиха оградата на двора и оставиха града зад себе си.

                -Как си, Стенли?

                -Супер, а ти?

                -Чакам татко да се върне. Не знам защо, ама всяка година по това време го няма. Липсва ми.

                -И моят го няма. Вчера помагах на мама до късно и затова се успах днес. Значи сме на лов, а?
                -Да. Трябва да хванем нещо до довечера. Имам изрични заповеди да се прибира преди да падне слънцето. Имаме цял ден пред себе си, което не е много, като се има наум какво правим.

                -Този път ме изненада, по принцип казваш отрано.

                -Така е, но разбрах преди малко и реших да не губя излишно време. Нямаме вечеря, така че и малко зайче ще свърши работа.

                -Става ли ако хванем нещо голямо, да го разделим? И на мен ми се яде нещо вкусно.

                -Разбира се! А ако хванем нещо малко, ще дойдеш вкъщи, да те почерпим. Съгласен?

                -Съгласен.

                Двамата продължиха с бодри стъпки и скоро навлязоха в гората. Времето беше приятно топло, дърветата прикриваха слънцето и пропускаха хладния ветрец около себе си. Беше есен и някои от листата на дърветата бяха започнали да менят цветовете си.

                -Някакви идеи къде да търсим?-попита Стенли.

                -Татко веднъж ми каза, че наблизо има поляна. Там имало богат улов. Единственото, което помня, беше, че е отвъд река.

                Двамата продължиха търсенето, като от време на време си взимаха почивки, за да не са изморени, когато дойде време да ловят. Стигнаха до въпросната река, която беше бистра и плитка. Виждаха се камъни, между които маневрираха малки рибки. Прекосиха я и скоро стигнаха до полянката.

                -Това трябва да е – заключи Арон.

                Оставаше им да чакат. Седнаха до едно от най-предните дървета и зачакаха нещо да се появи. Коремът на момчето изкъркори.

                -Стенли, имаш ли храна?

                -Имам. А ти имаш ли вода?

                -Имам.

                Децата хапнаха и пиха, но не твърде много, за да не им тежи. Пред тях се появи стадо тичащи елени, което спря за почивка от дългия набег. Въпреки че бяха много, не се разпръснаха. Момчетата вече бяха на крака. Зареждаха лъковете, скрити зад дърветата. Малка сърна се отдели от групата и направи няколко крачи към двамата, които вече бяха готови за действие.

                -Обзалагам се, че ще я поваля с първата стрела - каза важно Стенли, който беше много добър стрелец.

                -Знам, че това няма да стане, и ще стрелям след теб, за да ти го докажа – предизвика го Арон. – И все пак успех.

                 Арон се обърна и погледна приятеля си, който му даде знак, че е готов. Нямаше да имат втора възможност.

                -По мой знак – изшептя Арон. Приготви се и се показа от дървото. –Сега.

                Стенли стреля. Плътно зад него беше другарят му. Сърната вдигна глава с напрегнати уши. Видя заплахата и тръгна да бяга. Стрелата на първия се заби близо до краката на животното, а втората го подмина на два пръста разстояние.

                -Хайде, Стенли! Ще избяга!

                Животното беше набрало значителна преднина пред децата, които тепърва тръгнаха да тичат. Опитаха се да настигнат групата и да стрелят при възможност, но такава не се появи. Спряха се задъхани там, където по-рано бяха животните.

                -Измъкнаха се – процеди Арон.

                -Да.

                -Е, господин велик стрелец, защо не уцели?- попита с голяма усмивка на лице.

                -Не взех в предвид вятъра. А ти защо не уцели?

                -И аз така - засмя се гръмко - Поне опитахме. Заслужаваше си.

                -Определено.

                -И как щяхме да я носим, ако я бяхме улучили? Щяхме да я мъкнем до утре.

                Двамата отново се засмяха. Арон забеляза слънцето над главата си.

                -Време е да тръгваме, пътят е дълъг - другото момче кимна.

                И двамата се връщаха в отлично настроение, независимо, че се провалиха. Все пак ловът на сърни беше трудна задача, която правеха само големите.

                -Май ще е най-добре да се върнем към глиганите – подхвърли Арон.

                -Или към зайците.

                -Знаеш ли? Като гледам как сме тръгнали, защо не станем гъбари?

                Засмяха се за пореден път. Стигнаха до реката и заредиха запасите си от вода. Очакваше ги дълъг път и решиха да не спират за почивки. Нямаше за какво да пестят силите си вече. Колкото напредваха, толкова се придвижваше и слънцето. Наближиха края на гората, когато слънцето беше тръгнало да поруменява над планините. В далечината се виждаше светлина.

                -Нещо гори - каза Стенли.

                -Да побързаме.

                Децата се затичаха, бързайки да разберат какво се случва. Като излязоха от гората, се откри ужасяваща гледка пред тях. Целият град беше в пламъци. Около него беше светло, все едно беше ден. Спряха се съкрушени.

                -Какво е станало тук? - попита Арон.

                -Гледай-каза Стенли, като накара приятеля си да приклекне. В далечината, сред пламъците се виждаше снежно бяла фигура. Имаше бели броня, наметало и шлем, от който се вдигаха два къси, но остри рога. Носеше и бял шал около устата. Очите му бяха изцяло бели и гледаха към тях. След това се отместиха и целият изчезна. Беше си тръгнал.

                -Мама е там, сестра ми също- каза през сълзи Арон. - трябва да ги спася! - Не почака отговор от Стенли, който беше също толкова съкрушен и побърза да отиде в своята къща. Арон скочи над оградата и без да се замисля влезе в къщата, крещейки „Мамо, Лили“. Отнякъде чу „Бате, насам!“. Коридорът беше блокиран от горящи греди. Побърза да влезе в кухнята и оттам в хола.Излезе в коридора от другата страна. Чу зова отново и разбра, че е от горния етаж. Тръгна нагоре по стълбите, като се подпали на една от гредите. Изгаси огъня и зави наляво, към стаите. Погледна първата, но беше празна. Направи същото и със втората.

                -Тук, бате!- чу се детски писък от третата стая, примесен с плач.

                -Лили, идвам!

                Когато погледна в стаята, остана вцепенен. Щеше да изгуби съзнание всеки момент. Сърцето му беше на път да се пръсне. Пред него лежеше мъж в броня, притиснат от горяща греда, ударила го във врата. Мъжът беше протегнал ръце напред, облян в своята собствена кръв.

                -Татко!

                Нямаше отговор. Не очакваше и такъв. Момчето се беше се разплакало. Вдигна глава и видя майка си и сестра си да седят в леглото, цялото обвито в пламъци. Майката имаше празен поглед. Имаше изгаряния по цялото тяло, но тя беше мъртва отдавна, защитавайки детето си, което бе непокътнато в прегръдката й и плачеше, без да можеше да направи каквото и да било. Кафявата косичка беше обгорена в единия край, както и бузата й.

                -Бате, помощ!

                -Лили! Идвам!

 Арон запрескача гредите и падналите мебели. Няколко пламъка се захванаха за дрехите му, но това нямаше значение сега. Единствената му цел беше да спаси малката си сестричка с цената на живота си. Беше на няколко метра от нея, когато таванът над леглото рухна. Последното нещо, което видя, беше как масивна греда пада отгоре на момичето, което крещеше „Бате!“. Беше мъртва. Дори да я извадеше оттам, нямаше да може да я върне към живот. Паднаха още неща отгоре и няколко удариха момчето. От удара подът поддаде и леглото пропадна надолу, заедно с всичко на него. Приземи се на първия етаж с трясък и цялата къща се разтресе. Започна всеобщо срутване. Започвайки от стените на втория етаж. Цялата къща падаше. Греда полетя към главата на момчето, което се опомни бързо и се отдръпна. Подът пак поддаде и се детето се насили да скочи, за да се спаси. Точно пред него имаше прозорец, през който скочи. Падна тежко на земята, но не изпадна в несвяст. Обърна се, за да види как домът му рухва пред самия него. Болката беше обзела изцяло сърцето му. Разплака се , без да може да сдържи дори една малка част от всичко това. Изведнъж пред него се появи сцената със смъртта на сестра му. Пак скочи през прозореца, пак плака. Случи се пак, и пак, и пак, и пак…

                -НЕ!

                Арон се събуди мокър от глава до пети. Беше плакал насън и се беше изпотил обилно. Сънят беше спомен, който го преследваше всеки път на тази дата. Изпитваше вина за случилото се. Повече от всичко му се искаше да поправи нещата, но не можеше. Нямаше магия, която да върне времето назад и поправи случилото се. Седна. Отпи вода и си наплиска лицето. Погледът му се насочи навън, към луната, която все още беше царица на небето. Успокои се и легна. Успя да заспи чак когато слънцето превзе хоризонта.

               
 

 



Тагове:   ново,   интересно,   яко,


Гласувай:
0



1. nadzambunata - Мнението ми не е добро
15.10.2017 04:14
Ако авторът е Български, то той не владее езика дори за обикновени текстове, ако е превод - също, но издателят е трябвало да "пусне" един редактор по текста, щото е просто неприятно за четене. Няма изречение без некаква грешка, текстът е тромав, кьопав, даже с доста нелогичности. Прочетох до изречението: "Пред леглото се намираше отворен прозорец, гледащ към луната, която бавно се издигаше. " и спрях. На читателя не бива да се хвърля само "инфо"!
Поздрав!
цитирай
2. iliaprodanov - Съгласен
15.10.2017 12:11
Съгласен съм с Вас, можеше и по-добре да стане. В сайта, в който видях книгата, авторът обещаваше много интересни случки и изненади. Дано е прав, скоро ще прочета и втората глава, за да видя дали поне тя си струва. Все пак сайтът беше леко забутан, така че сигурно иска да си пробва късмета с хората, за да види дали ще я харесат, преди да тръгне да я издава.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliaprodanov
Категория: Изкуство
Прочетен: 4513
Постинги: 5
Коментари: 2
Гласове: 0
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031